Писмо до любимия 3: Септемврийско море

Писмо до любимия 3: Септемврийско море

от Анонимница

Редактор:

Джордж Файърбърн

(George Fireburn)

Здравей, любими!
Съвсем спонтанно реших да посетя морето крайно-сезонно - през септември.
До тази година никога не бях ходила извън сезона, но реших, че е време да рискувам и да видя лицето на морето през пролетта и есента.
Е, през пролетта се оказа, че морето е предимно намръщено, студено и дъждовно.
Затова исках да видя как ще се държи през есента.
Тръгнахме рано сутринта в 6, защото искахме да спрем в Бургас и да разгледаме пясъчните фигури от ежегодния фестивал на пясъчните скулптури.
Мислех си, че ще пристигнем някъде към 10:00 - 10:30 ч., тъй като щях да мина през новия участък от магистралата, който нашият любим премиер откри това лято.
Каква заблуда!
Веднага след края на магистралата се заформиха 2 колони от коли, като дясната изобщо не помръдваше, тъй като от лявата непрекъснато се шмугваха коли в нея.
Ей, това българинът на път е голям тарикат.
Все гледа да е по-напред от другия, дори и да няма право.
В резултат на бай Ганьовското шофиране и безумното планиране на пътната инфраструктура, изминах 14-те километра до петолъчката за рекордните 50 минути.
И целият ефект от спестеното време по новия участък на магистралата се обезсмисли.
От това задръстване толкова огладнях, че спрях в Карнобат да си купя крайпътно една Странджанка.
Не бях яла такова нещо от години, но се разочаровах, защото беше нещо като полу-сурова принцеса.
Не беше никак вкусно.
Но алтернативата да ям отново в крайпътния Макдоналдс в Бургас не беше примамлива.
Пристигнахме в Бургас и звъннах на А. (онази същата шматка, с която качвахме Мусала), за да се уговорим да се срещнем при парка със скултурите.
А. беше на работа в Несебър и беше дошла в почивния си ден до Бургас, за да разгледаме скулптурите.
Тъкмо й звънях и на първото кръгово в Бургас кого гледам - А. седи на кръговото, спряла до някаква патрулка и разпитва полицая къде е пясъчния фестивал.
Изчаках я да се наговори и продължих да карам зад нея.
На първия светофар я настигнах, изпреварих я и й пибитнах, за да ме види.
Тя много се изненада като ме видя и продължи да кара след мен, за да намерим парка
Стигнахме в морската градина, където беше фестивалът и влязохме през входа, който беше учудващо евтин - само 3лв. на човек.
Тази година и в София се опитаха да правят подобен фестивал, но фигурите бяха толкова грозни (например огромната глава на Христо Стоичков от пясък), а и входа беше двойно по-скъп, че изобщо не си направих труда да го посетя.
Но фестивалът в Бургас приятно ме изненада.
Той се провежда за пети пореден път, но аз за първа година го посещавам.
Скулптурите бяха наистина майсторски направени.
Доколкото знам във фестивала могат да участват само строго профилирани пясъчни скулптури и аз с изненада открих, че повечето творения бяха от български автори.
Почти всички скулптури бяха на приказни герои или герои от анимационни филми и бяха направени като истински!
Първо се снимах с Немо, естествено, защото това ми е любимото филмче.
Имаше още героите от цар Лъв, Рапундзел, Красавицата и Звяра, Алиса, Мечо Пух, Том и Джери, Бъгс Бъни и много други мои приятели от детството.
За 30 минути се пресенесох в един друг приказен свят, където има само усмивки, магия и сбъднати мечти.
Посетих си замъка, повозих се на каляската и можех да си остана завинаги там, но трябваше да продължавам на юг.
Крайната цел беше Синеморец.
Първата ми работа като пристигнах беше да се настаня при бабата, при която винаги отсядам.
Тя има голям двор, в който растат най-екзотични плодове.
Отгледжа дори нар.
Но най-много точа лиги по смокините.
2/3 от двора е в смокинови дръвчета, от които баба Ана прави сладко.
От лятото съм се заредила с няколко буркана, но ми се ядяха сурови смокини този път.
Никога не бях яла сурова смокиня, исках да опитам.
Но за съжаление, всичките смокини бяха обрулени и направени на ракия от бай Коста.
Имах още един резервен вариант.
Лятото мернах на една уличка една смокиня посадена до оградата и си я бях набелязала като цел за септемврийското море.
Веднага се запътих към нея, но с прискърбие видях, че е отсечена.
Кой безсърдечен, лош човек ще отсече смокиня край пътя и ще лиши туристите от този екзотичен плод?!
Наистина няма сърце такъв човек!
Малко обезсърчена, тръгнах към плажа.
Още като го наближих, видях, че водата е с по-различен цвят.
Доста по-изумрудена, отколкото я оставих през юли месец.
Беше наистина невероятна!
На места брегът беше много изровен от вълните, които бяха завзели голяма територия от плажа.
Първото нещо, което направих беше да се топна във водата.
В сравнение с лятното, есенното море беше малко по-студено, но все така приятно за плуване.
След като поплувах, излязох на брега да поизсъхна и ми направи впечатление, че септември има почти толкова хора на плажа, колкото и през лятото.
Това го разбрах по досадните писъци на децата наоколо.
Е, поне съсляците си бяха отишли (онези съскащите и шушкащи туристи, които не е ясно от коя държава са - словенци ли са, унгарци ли са, чехи ли са ... ).
Те са много неприятни, защото ходят на тумби от по десетина човека на плаж и като засъскат няма покой за всички останали!
Но през септември ги няма-а-а-а!
След като поизсъхнах реших да се разходя до р. Велека, която се намира точно на плажа.
Това е един от най-уникалните плажове по нашето черноморие, защото е заобиколен хем от сладка вода, хем от солена.
Там е устието на реката, която се влива в морето.
Докато на морския бряг духаше вятър, няколко крачки по-назад към реката, вече беше топло и спокойно.
На брега седяха няколко рибаря, хвърлили въдици, едно момиченце си играеше на пясъка, а на едно куче му мятаха топка и то я гонеше във водата.
Завидях на кучето, защото плува по-добре от мен, а все пак е куче.
Наджапах и аз във водата, няма само кучето да се кефи!
За секунди ме нападнаха десетки малки рибки.
Отначало плахо, после по-настъпателно започнаха да ме докосват по краката.
Оказа се, че ядат мъртвите клетки от кожата ми и я ексфолират.
Нещо като фиш Спа.
Много беше приятно, защото като захапват леко гъделичкат и ми беше много смешно през цялото време.
Видях и едно-две малки зарганчета да плуват около мен, но те не се включиха в спа процедурата.
Зарганът ми е една от любимите риби - много е вкусна!
А и изглежда доста атрактивно - с дълго тяло като на змия и с много малки и остри зъби като на акула.
За да се улови са нужни доста ловкост и умения, защото заргана има специфични предпочитания.
Докато се занимавах с рибките, чух едни хора да си говорят, че вечерта в селото ще има нестинари.
Заинтересувах се и се оказа, че това е по случай празника на селото.
Много исках да видя нестинари в Странджа.
По морето не е трудно да се видят, но обикновено е толкова комерсиално и пошло по заведенията, че целия смисъл на ритуала се опорочава, то всьщност няма и ритуал.
Последната нестинарка умира през 60-те години на миналия век.
Казва се баба Злата.
От тогава насам няма истински нестинари.
Цялата обредност на нестинарите е много интересна.
Ходенето по жаравата е последната част от ритуала, преди това има обикаляне на селото и минаване през аязмото с иконите и т.н.
Доста сложен и дълъг ритуал.
Смятало се е, че ако дори един елемент от ритуала не е изпълнен както трябва, селото ще го сполети голяма беда.
Нестинарката пък винаги е била много специална жена.
Тя е била нещо като шаманката на селото.
Имала е специални способности - гадателски, лечебни и т.н.
Така, че като чух, че ще има нестинари, не очаквах нещо кой знае какво, но въпреки това се поинтересувах къде и кога ще бъде събитието.
Никой не можа да ми каже с точност.
Едни ми казаха в осем, други в девет часа, трети казаха, че имало табели и пишело някъде, но къде точно не беше ясно.
След като се прибрах и изкъпах, отидох на мегдана на селото, където течеше луда веселба.
На сцената пееха някакви народни песни, свиреше оркестър, народ, носеше се мирис на кебапчета.
Позавъртях се, не ми беше много интересно, а и вече бях бая гладна.
След като няколко човека ме увериха, че нестинарите ще започнат от девет вечерта на поляната до лятната естрада, аз и приятелите ми си потърсихме място за ядене.
Мириса на кюфтета и кебапчета не ни изкушаваше, все пак бяхме на море и трябваше да се яде риба.
Седнахме в първото изпречило се заведение и си поръчахме набързо.
Но това съвсем не означаваше, че храната ще стане скоро.
Или ловяха рибата в момента (което беше малко вероятно), или готвачът им беше охлюв и трудно боравеше в кухнята (което беше по-вероятно), но чакахме поне 40 минути, за да ни донесат пържения сафрид и картофи.
Затова се наложи да гълтам рибата много набързо, поради което започнах да хълцам.
Вече беше станало време за нестинарите.
Хълцайки се затътрих към лятната естрада, но странно защо, там беше тъмно и не се случваше нищо.
Въпреки това се бяха събрали доста хора.
Попитах ги дали чакат за нестинарите и някои от тях ми потвърдиха, докато други ме информираха, че сме ги изпуснали.
Били играли от 8.30 и доста набързо, за около две-три минути
Почти никой не ги бил видял.
Огънят и въглените наистина тлееха наоколо.
Браво на местната организация!
Тъкмо си тръгнах разочарована и в същото време над мен небето се освети ярко в най-различни цветове.
Имаше заря по случай празника.
Тя продължи доста дълго време и в известен смисъл компенсира липсата на нестинари.
А най-хубавият ефект от нея беше, че спрях да хълцам.
На следващия ден времето далеч не беше толкова слънчево и топло.
Беше си направо есенно-сърдито.
Имаше облаци, духаше вятър и беше доста хладно.
На всичкото отгоре се събудих в седем без двайсет от някакво истерично дете и блъскане на врата.
След като полежах известно време, установих, че децата са две, а вратата явно е в тяхната стая и я блъскат нарочно.
Въпросният шум продължи до седем часа, когато вече не издържах, станах бясна, отворих врата, ослушах се в коридора да видя откъде идва шума (все пак не исках да убивам невинни хора) и както си бях по нощница почуках на заподозряната врата.
Отвори ми млада жена, сигурно беше на около трийсетина година, ако не и по-млада, а около нея се виждаха две малки деца.
Не знам на колко години бяха, но едното имаше една-две годинки, а другото може би беше на три.
Започнах ядосано да мъмря жената и да й държа една тирада, как съм отишла на почивка и как не съм длъжна да й слушам децата и блъскането на врати.
Тя ме погледна жално и каза : „Е,ми,какво да ги правя тези деца?!".
При тези думи още повече се вбесих и й казах да си ги прави каквото иска, защото са си нейни, но ако обича да не разваля почивката на останалите хора.
Казах й също, че ако исках група истерични деца с мен на почивка, щях да си ги родя, а не да слушам нейните.
При това се обърнах и си влязох в стаята.
Шумът малко понамаля, но блъскането на вратата продължи.
Не мога да разбера тези хора, като са се прецакали толкова млади да ги родят едно след друго, защо си ги взимат с тях и на почивката?!
Толкова ли нямат баби и дядовци тия деца да ги усмирят за няколко дни, ами ние горките млади, необвързани хора, трябва да ги търпим!
Отначало съжалявах жената, че се е прецакала с тия две деца и ги гледа сама, без мъж, защото мъж не видях при нея, но като излизахме навън се разминах с едното дете и един мъж, който очевидно беше бащата.
Значи имало и мъж в това семейство.
Толкова ли не може да ги усмири тия деца да не пищят и да не блъскат врати, ами майката ми вдига рамене и ме пита какво да направи.
Според мен хора, които не разбират от възпитание на деца, изобщо не трябва да ги създават.
Тъй като времето беше лошо, решихме да напомпаме кануто и да се поразходим с него из р. Велека.
Общо взето за около петдесет минути, четирима човека успяхме да се справим със задачата.
Трудното започна във водата.
Силният вятър не стига, че носеше лодката на всички страни, ако не гребяхме, ами и хвърляше пръски вода върху нас.
За около пет минути бях сравнително мокра.
На всичкото отгоре, по реката вървяха онези големи туристически моторни лодки, които правеха толкова силно вълнение, че ако не обърнех лодката по определен начин със сигурност щеше да се обърне.
Цаката е носът на лодката да се насочи срещу вълните, т.е. да се обърне перпендикулярно на брега.
Въпреки студа и силния вятър, като влязохме в някакво темпо неусетно успяхме да отидем доста нагоре срещу течението на реката.
По пътя видяхме няколко костенурки, легнали на един дървен крокодил във водата.
Странна гледка - най-вече крокодила.
Нищо че беше дървен, все пак не е типичен за нашите географски ширини.
Видяхме и стадо овце, които бяха дошли на водопой на реката.
Много бяха сладки и ни гледаха с недоумение.
Бас държа, че са си мислели „А,бе,тия балами за к'во гребат по тая река, вместо да си пасат кротко като нас и да мързелуват?!?".
Тогава за първи път усетих глад.
Време беше да се връщаме обратно.
С това безцелно гребане нагоре нямаше шанс да стигнем до някой речен ресторант.
Затова поехме обратно.
Най-голямата заблуда, в която живеехме беше, че връщането ще бъде много по-лесно от отиването, защото ще е по течението.
Да-да.
Само не бяхме изчислили, че вятърът се обърна и започна да духа срещу нас, в резултат, на което все едно се движехме отново срещу течението.
Цялата тази борба, като се има предвид че бях мокра и премръзнала, а на всичкото отгоре и вече доста гладна, ми дойде в повече!
Въпреки това от инат и най-вече от глад се мобилизирах да гребем до мястото, откъдето влязохме във водата.
Другият вариант беше да излезем от водата и да носим лодката по сушата до колата.
Което щеше да е по-бързия вариант, но това означаваше да се предадем.
Пред тази опция, гребането ми се струваше по-достойната алтернатива.
Най-гадни бяха последните метри, защото освен умората, вятърът духаше още по-силно, тъй като идваше от морето.
След около един час с цената на много усилия, успяхме да се доберем до изходната точка.
Прекарах следобеда в ядене и спане.
Привечер решихме да се разходим до Ахтопол, тъй като там има красив фар на скалите, а също и кей и морска алея с прекрасна гледка на залеза.
Първо се разходихме до кея и фара.
Около фара няколко сърфисти се опитваха да гонят вълните, но без успех.
По принцип нашето море не предлага добри условия за сърф и се чудя защо изобщо някои хора се опитват.
Имаше и от онези - "педалите", както им викам, защото гребът с гребла на сърфовете (paddle surfing).
По-интересната гледка беше като се разходих върху скалите.
Там вълните се разбиваха с ужасен грохот и хвърчаха пръски навсякъде.
Гледката беше хем внушителна, хем действаше успокояващо - можех да гледам разбиващите се вълни цял ден.
Но трябваше да побързам да хвана залеза на морската алея.
Изкачихме се на хълма, като минахме покрай няколко стари къщи с типична странджанска архитектура.
Но по-интересното, покрай което минахме беше една огромна смокиня!
Не беше в ничий двор, а просто си седеше така на пътя.
Естествено започна едно ядене ...
Презрелите смокини бяха по-високо и трудно се достигаха, затова изядох и няколко не толкова узрели.
И като започна да ми пари на езика.
Едно такова все едно съм изпила чаша горещо какао.
Това неприятно чувство продължи някъде около половин час, и се зарекох повече неузрели смокини да не ям (само на сладко може).
Естествено, яденето на смокини ми изяде времето за снимане на залез и успях да хвана слънцето малко преди напълно да се скрие зад хълма.
Седнахме в едно заведение на крайморската алея и си хапнах добре, като гвоздея на вечерята беше една мелба.
Много вкусна.
И добре, че ги помолих да не ми блъскат сметана в мелбата, та за сметка на това имаше много повече сладолед и плодове.
След вечеря си поиграх малко на люлките в градинката (е,не може да има люлки и аз да не ги ползвам) и се прибрахме вкъщи.
На следващия ден беше време за дългоочакваното гмуркане!
Както знаеш съм много запалена в това да досаждам на рибите и другите морски обитатели.
Отидохме на любимия плаж, но преди да се завра под водата, реших да досаждам на едни корморани, които си стояха спокойно на скалата.
За да стигна до тях се изискваше ловкост, безразсъдност и целеустременост, защото скалата, на която седяха беше доста отвесна.
Но аз, тъпо и упорито се запътих натам ... единия от кормораните ме съзря и си плю на петите.
Останаха другите два.
Като се приближих още малко и другият видя опасност в мое лице и се изниза.
Остана само най-смелият от тях, който също не издържа дълго на моето настъпление и избяга, но не и преди да успея да го снимам.
Стигнах до края на скалата и се полюбувах на гледката, която се откри пред мен.
Беше доста ветровито, но чувството да си толкова навътре в морето си заслужаваше.
Тръгнах да се връщам обратно и смених малко траекторията.
Оказа се, че се изкачвам нагоре по отвесната скала и после не мога да сляза надолу.
Скалата беше покрита с малки камъчета, които много се хлъзгаха.
По едно време започнах да се смъквам надолу и тъкмо се примирих, че ще си сваля половината кожа по тялото, успях някак си да се задържа да не се свлека.
Върнах се малко назад и успях да хвана пътя, по който дойдох.
След като разгоних кормораните, реших да досадя и на рибите.
Гмурнах се, макар и водата да не беше толкова топла, колкото през лятото.
Даже ми се стори направо студена и се сковах в първия момент докато свикна.
Освен това имаше и вълнение, което беше доста силно, тъй като ме носеше напред-назад като сламка.
За мое учудване, видях че и рибите също се носят от течението и не могат да се закрепят на едно място.
Това много ме изненада, тъй като дотогава си мислех, че понеже са си вкъщи, нямат проблеми с водата.
Снимките също се получаваха трудно, но съм доволна горе-долу от резултата.
Най-много се зарадвах на оранжевата рибка, която видях.
Беше българският братовчед на Немо!
Толкова ярка на фона на другите риби в морето, че изобщо не се вписваше.
И беше само една.
Нямаше други като нея.
Откъде ли беше доплувала нямам представа, но не й пукаше ни най-малко че е различна.
А и другите като че ли не я забелязваха.
Ако бяха хора със сигурност щеше да ги обземе завист или да я вземат на подбив.
Но рибите явно са по-толерантни от хомо сапиенсите.
Стоях във водата, докато не измръзнах, после излязох да се понагрея малко на слънцето и пак се гмурнах.
От време на време се покатервах с много зор (ама наистина голям зор беше докато се кача!) на розовия надуваем дюшек и се топлех на повърхността на водата.
Докато си почивах забелязах, че доста хора се гмуркат и ловят рапани и други морски обитатели.
Това направо ме вбеси.
Територията на плажа, попада в природен парк Странджа и има изрична табела, че е защитена местност и всякакъв улов на риба и животни е забранен!
Но какво от това - дай му на българина да мародерства.
Даже в един момент за малко да отида при онова дебело хлапе и още по-дебелия му баща и да им хвърля двайсет лева да се почерпят с рапани за вечеря, защото явно трябва да са много гладясали, че да са опряли до рапаните в защитените територии.
Така ми се иска някой инспектор да дойде и да ги глоби всички тези с мрежичките и харпуните във водата.
Жалко, че в България имаме хубави закони, но не се спазват.
Жалко за природата най-вече.
И жалко за невежите хора, които не осъзнават, че след няколко години ще се гмуркат, но освен пясък друго няма да видят.
Предпоследният ден започна с кану по р. Велека.
Този път реката беше спокойна - нищо общо с онзи ден, когато се борех срещу течението.
Сега течение почти нямаше или поне не беше осезаемо.
Разходката беше много приятна.
Стигнахме до устието и морето, където акостирахме и си поиграхме малко с рибките.
Беше много смешно тъй като водата ги носеше директно в морето и някои заблудени риби направо се блъскаха в краката ми на път за солената вода.
Видях и змийче в морето, като първо помислих, че е водно, но после един човек ми обясни, че тези змии живеят в скалите и ловуват от време на време в морето.
На връщане видяхме във водата лебед!
Първият ми лебед във Велека!
По оперението и цвета на клюна му заключих, че е млад, освен това още си нямаше спътник и беше самичък.
Стана ми малко кофти, тъй като в реката нямаше други като него и трудно щеше да си намери половинка.
Пожелах му късмет и продължих да греба.
Веднага след кануто се запътих отново към плажа, за да се погмуркам за последно.
Надявах се, тъй като реката беше по-спокойна, и в морето да няма това гадно течение от миналия ден.
Да, ама не.
Течението си беше същото и отново ме носеше заедно с рибите насам-натам.
Но пък цвета на водата беше уникален - едно такова изумрудено, направо омагьосващо.
На връщане от плажа спрях на скалите да й се полюбувам.
Последният ден отново времето се беше понамръщило, имаше облаци и не ставаше за плаж.
Затова решихме да се отбием до резерват Ропотамо и по-специално блатото Аркутино.
Явно някога това блато е било добре поддържано, защото имаше някакви бегли следи от човешка дейност като будка за билети, например, която не работеше, както и дървени мостчета в блатото, които се рушаха.
Водата почти не се виждаше от растителност, което не беше много добре за водните обитатели и по-специално костенурките, една от които според табелата беше рядък и защитен вид.
Малко разочаровани, отидохме на плажа на Аркутино, който ни впечатли с размерите си.
Беше доста дълъг и полу-празен тъй като сезонът беше свършил.
Тук там се срещаха руски туристи.
Въпреки, че времето не ставаше много за къпане, над водата имаше страхотни памуково-бели облаци.
А най-голямата изненада беше като си тръгнахме и видяхме в пясъчните дюни около плажа все още непрецъфтели пясъчни лилии.
Това е много красиво цвете, което е защитено и би трябвало хората да не се изкушават да го късат.
Затова само го снимах и продължих.
Следващата спирка беше Созопол.
Въпреки че беше септември, в старият град беше все така претъпкано от чуждестранни туристи.
Въпреки това градът си има своя чар.
Разходката беше много приятна, като най-хубавият момент от нея беше, че минахме покрай една сергия където продаваха кофички зрели смокини.
Веднага си купих две кофички и започнах да ям.
Толкова сладки бяха, м-м-м-м.
Още усещам вкуса в устата ми.
Последната и най-вълнуваща спирка по пътя за вкъщи беше националният археологически резерват Кабиле край Ямбол.
Никога не бях ходила там, но много ми се искаше още откакто учихме за Кабиле по "Антична история" и се запалих по траките.
И сега, благодарение на бат' Бойко, който направи магистралата да минава до него, а и не само това - да има отбивка за него, посещението му стана достъпно и възможно за повече туристи.
Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсурдно ниският вход на този обект - 0.50 ст. за възрастни, учащи и пенсионери, ако се посети само резервата и 2 лв. за възрастни и 1 лв. за учащи и пенсионери, ако се посети и музейната експозиция.
Разбира се, за този символичен вход и дума не можеше да става да не се посети музея.
Той от своя страна си заслужаваше напълно двата лева, че и още толкова отгоре.
Една от малкото хубави музейни експозиции, които виждам в последно време (а аз съм обиколила доста).
Всичко в него беше доста добре уредено, а артефактите бяха интересни и разказваха историята на селището от създаването му в древните времена от траките, че и преди тях, до възходът му в Римско време, когато на територията му са се помещавали римски терми, огромен военен комплекс и базилика.
Най-много ме впечатлиха две неща.
Едното беше забутано в най-малката експозиционна зала, където имаше снимки основно от мегалитните паметници открити на територията на област Ямбол.
Имаше изложена древна тракийска гривна, открита в долмен край с. Голем Дервент, но голямата дилема е не само изработката й, но й това какво представлява.
Гривна е само едно от предположенията.
А смисълът, който носи е вечността.
Изобщо приложението на долмените и до днес си остава неразгадано, тъй като в много малка част от тях са открити следи от погребения.
Според народните вярвания от тях излизат змейовете.
Дори има цяло село, което се казва Змейово (дн. Евренозово) в Странджа, където има няколко долмена.
Смята се, че може да са портал към други светове, на което съм по-склонна да вярвам.
Както и да е.
Втората находка, която ми направи впечатление беше една римска лампа, използвана за битови цели.
Приличаше малко на лампата на Аладин, с тази разлика, че върху нея беше изобразена еротична сцена.
Мъж и жена или мъж и мъж (от изображението не е много ясно, но аз приемам, че е жена), като жената се е надупила, а мъжа седи зад нея в пълна "бойна готовност" ... интересно как в миналото сексът е присъствал в предмети от бита на нашите прадеди, а в днешно време същата тази сцена би била смятана за порнография и пошлост.
В музея продаваха сувенири, които бяха копия на изложените артефакти и познай аз какво си купих?!
Е,ми еротичната лампа, разбира се.
Прибавих я вкъщи към колекцията от странни артефакти от цял свят, които мъкна.
Даже я потърках, ей така от суеверие, надявайки се да излезе някой дух от нея ама не.
Явно, защото е копие и не е оригинала вътре няма никой.
След музея, продължихме разходката вече из откритата част на резервата.
Той е огромен и човек лесно може да се заблуди накъде да тръгне.
След питане се ориентирахме в посока Зайчи връх.
На него се е намирало най-древното светилище на богинята Кибела (на която вероятно е кръстен и градът), както и тракийска слънчева обсерватория.
Разни езотерици все още извършват ритуали там по определено време през годината, като твърдят, че в скалата виждат образа на богинята.
Е,аз видях скалата, видях някакви издълбани неща в нея, но въображението ми не достигна, за да видя богинята.
Въпреки това, само фактът, че върхът се издига над всичко наоколо и има 360 градусова гледка го прави уникален.
От него видях дори Ямбол, който учудващо за мен се оказа, че си има телевизионна кула, и то доста висока, да не повярва човек.
За съжаление, нямах време да го посетя, но съм замислила едно от следващите ми пътувания да поостана няколко дни в района и да пообиколя древните долмени и мегалитни паметници.
Е и съвременният град ще посетя, то не може и малко цивилизация да не видя.
След Зайчи връх се поразходих из римския военен лагер,или това, което е останало от него.
Много ми хареса това, че на места имаше оставени гигантски глинени съдове за съхранение на зърно, така както са си намерени.
Повечето се рушаха, но успях да се завра в няколко.
Заговорих се и с едни момчета с едно момиче (която беше голям кифляк) и се оказа, че даже са местни и си седят в резервата ей така за кеф, като в парка.
Изобщо, Кабиле заслужава вниманието на хората с откривателски дух, и ако още не си го посетил, любими, те съветвам да го направиш.
До скоро!

в търсене на Немо

Рапундзел

Джурасик парк

цар Лъв

Пумба

туканът

Тимон

замъкът ми

Пепеляшка

Хрониките на Нарния

Рататуи

"Всеки може да готви"

Том и Джери

Звярът

Красавицата

чичо Скрудж

Хюи или Дюи...или може би Луи

мечо Пух и приятели

мечо Пух, Тигър, Йори, Прасчо и Ру

Алиса в Бургас

вкусната къщичка

и нахалните деца, дето искат да я изядат

Бъгс Бъни експрес

Таз

Смърфовете

плажът на Велека

фиш Спа!

кучето плувец

р. Велека

костенур и крокодил

на водопой

сърдита река

Ахтопол

фарът

окото на динозавъра

мощта на морето

Ахтопол

корморани

корморани-хулигани

най-смелият корморан

поглед към плажа от скалата

отвесната скала

пътят към кормораните

камъкът ме гледа

рапанче

като ме видят рибите си заравят главата в пясъка

братовчедът на Немо

правила за поведение в защитените територии

които трябва да се втълпят на всички туристи - особено българи!

курабийки, м-м

р. Велека

устието на Велека

лебедът

туристи

отново при рибите

изумрудена вода

сладкото от зелени смокини, м-м-м

блато Аркутино

плаж Аркутино

памуковите облаци

пясъчни лилии

Созопол

Созопол

крепостта

Созопол

остров св. Иван

смокините-е-е

Кабиле

археологически резерват Кабиле

уникалната "гривна" намерена в долмена край Голям Дервент

Зайчи връх - прилича на някоя от пирамидите на маите

Зайчи връх - тук се намира най-древното светилище на богинята Кибела и тракийска слънчева обсерватория

към върха

поглед към Ямбол

останки от римски военен лагер

поглед от Зайчи връх

светилището на Кибела

дали това е образът на богинята?!

антична глинена лампа с еротичен мотив

една от  многото находки, намерени в Кабиле

поглед от Зайчи връх

Ямбол - панорама

място за похапване

базиликата

симпатични врисчета

ямболски кози :)

03.10.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!